Вера Христова: България има нужда от разумни и пламенни млади хора, с разум в сърцето

Разговаряме с Вера Христова – журналист, публицист, краевед, поет, писател дни след Деня на народните будители. На тържествена сесия, която се проведе на 1 ноември, тя бе удостоена с престижното отличие – „Почетен гражданин на Трявна”. Първоначалният замисъл на това интервю, което реализираме съвместно със собственика на сайта www.triavna.info Ивайло Чобанов, бе то да достигне до по-широка читателска аудитория. След това, спонтанно решихме да го публикуваме първо на страниците на „Тревненска седмица”, не само защото Вера е бивш главен редактор на вестника и все още е част от екипа му, но преди всичко е изключително мъдър, духовен, чувствителен и скромен човек, който определено има какво да ни каже в днешното разпиляно и смутно време. И не само това, въпреки житейските несгоди и тъмнината в тунела на днешното, Вера продължава да бъде „уморен оптимист” и да вярва в доброто. Думите й докосват, галят, парят, бодат… обръщат вселени. И има защо да бъдат чути, прочетени и най-вече – промислени. Всъщност, едва ли има тревненци, които не я познават или не са чували за нея, но за читателите на www.triavna.info е необходимо да започнем с кратка нейна визитка.

– Г-жо Христова, бихте ли разказали малко повече за себе си?

– Разбира се. Макар, че не съм сигурна дали е необходимо и интересно. Някога Лозен, Горнооряховско, родното ми село, беше голямо село с много и работливи, и амбициозни хора. Най-престижното нещо беше децата ти да се учат добре. Може да прозвучи банално, но е истина: Имах най-добрите родители, от които наследих страстта към книгите, учението и любовта към народните приказки и песни, чувството за справедливост. Училището имаше две степени – основно с четири отделения /днес до четвърти клас/ и прогимназиално с три класа /днес пети шести и седми клас/. Душата ми се покланя с дълбока почит на моите незабравими учителки на село – г-жа Радка Даскалова и г-жа Надежда Мандалиева. Мога с ръка на сърцето да кажа, че всичко най-потребно, което трябва да знам за българския език, правопис и правоговор, съм го научила още тогава, от тях. Животът ми на село беше беден, труден, но богат. Богат на топлота, на уют, на усещане за рохкава пръст, аромат на накапали ябълки, отбрулени от дъждовния вятър, на току-що откършен царевичен кочан, на узряла слънчогледова пита, на житен клас, стрит между шепите; свят на взаимна обич и милеене един за друг… За мен този живот е безценно богатство, което никой не може да ми отнеме.

В Трявна дойдох случайно – съпругът ми беше назначен директор на гимназията тук. Но истината е, че с Трявна си допаднахме взаимно. Тя ми даде онова, от което имах най-голяма потребност – знаци за разгадаване, картини за наслаждение и уют за приютяване. Не веднъж съм казвала, че Трявна ми даде усещането за наследница, която намира съкровища в отключвани и неотключвани долапи. Ако през тези точно 55 години откакто съм тук, съм дала нещо за откриването и показването на тези съкровища, значи съм намерила верния начин да благодаря на хората на Трявна.

Първата част на интервюто с Вера Христова четете в бр. 40/10 декември 2014 г. на в. „Тревненска седмица”