Да бъдем хора, не само за ден

В навечерието на Страстната седмица отново бях на гости в семейството на Илиан Панов, който от три години и половина се бори с будната кома. Не бях ходила от Коледа, все отлагах за „утре”, което не е оправдание, разбира се. Всъщност, майка му, Йонка ми звънна с молба да му направя няколко актуални снимки за поредната благотворителна кампания. Доколкото разбрах, акцията е по идея на негова съученичка. А хубавото е, че все още има хора, в чийто гърди туптят сърца, а не калкулатори. Естествено отидох. Зарадвах се, защото Ильо веднага ме позна и дори ми се усмихна, макар и едва-едва… Йонка сподели, че напоследък е тъжен и усмивката рядко озарява лицето му. Нямаше нужда да ми го казва, вече бях забелязала тъжната сянка в очите му. Стори ми се понапълнял и като, че ли още по-близо до света, който ние обитаваме. Ако не беше онази тъга в очите би изглеждал дори щастлив. По своему. В своя си мъничък свят… Честно казано, не е лесно хладнокръвно да се изправиш пред погледа му. Нито пред погледа на неговите родители или на Краси, жената, която се грижи за него, докато майка му е на работа. Малцина биха издържали гледката на този 25-годишен мъж, окован в един чужд свят, против волята си, със сгърчени крайници и безкрайна тъга в очите…

Дори не мога да намеря подходящите думи, за да опиша усещанията и емоциите, които блокираха мислите ми докато го снимах през различните етапи на борбата му с будната кома. А тя, уви, продължава. Бавно и упорито, като всяка битка с неясни хоризонти, но с много вяра и амбиция за победа. Вероятно на фона на десетките тежки съдби и трагедии, с които ни заливат ежедневно по медиите, тази няма да ви се стори кой знае колко по-различна и уникална. И не това е целта. Ужасяващото в случая е, че по-голямата част от жертвите на будната кома у нас са млади хора, като Ильо. Още по-ужасяващото е, че клиниката за лечение и рехабилитация на коматозноболни у нас все още е мит, а не всеки има шанса да случи на богат спонсор и да си позволи лечение в Израел, Русия, Франция, Белгия, Германия… Всъщност, като оставим настрана моралните и емоционални моменти, които никак не са маловажни, лечението и рехабилитацията на един коматозноболен в домашни условия е адски скъпо бреме (става въпрос за около 2000 лв. на месец). Споменавам го само, защото не сте длъжни да сте наясно с трагедията на тези болни и техните близки, но сте длъжни да захвърлите скептицизма и раздразнението си, когато отново ви призовават да дарите средства, за да подпомогнете тежката им карма. А и не крия, че имам познати, които хладнокръвно и повърхностно ми подхвърлят: „Стига сте писали за тоя Илиан, нали имаше доста кампании, а и не е само той”. Винаги им отговарям по един и същи начин: „Вървете му на гости, после ще коментираме”…

Заради всички тези хора и заради старта на поредната благотворителна кампания си позволявам да публикувам няколко снимки на Ильо през различните периоди на неговата битка с комата, естествено с разрешението на майка му. Всъщност, единственото й притеснение беше, че са меко казано ужасяващи и определено – не са приятна гледка. Успях да я убедя, че животът на Ильо, а и техният собствен, е не по-малко ужасяващ след онази катастрофа, операциите, болниците, рехабилитациите. Но си мисля, че най-ужасяващ в случая е мракът в тунела. Защото въпреки безграничната майчина обич и подкрепата на приятели, познати и непознати, единствената надежда, поне засега, се крепи на вярата, че един ден Ильо все пак ще види светлината. Пожелавам му го от сърце. И ми се иска да вярвам, че въпреки трудното ежедневие и всеобщата криза – духовна и всякаква, отново ще се намерят добри хора, които да дарят излишната си риза на ближния, или ще отделят от залъка си, за да върнат светлината в очите на този млад мъж. Иска ми се да вярвам, че въпреки забързания делник и всевъзможните скрупули, неговите приятели ще намерят време и сили по-често да му казват по едно: „Здравей”, за да извикат усмивката на лицето му. Защото съм убедена, че тя не е случайна и неосъзната, нито временните проблясъци на минали събития и случки в очите му. А тези мигове са толкова кратки и толкова безценни на фона на целия фалш, алчност, злоба и лицемерие, с които са просмукани дните ни, че си заслужава да бъдат споделени и умножени. Защото е човешко, твърде човешко…