За лъвската кожа и лисичия кожух

Какво става? Да не би върхът  Шипка да е слязъл пред паметника на Царя Освободител срещу Народното събрание?! Нима “последният напън вече е настал”?!

На двайсет и осмия ден от началото на протестите в София, пет, май осем, после станаха  десет и повече, български писатели, както ни увериха те били “лицето на новата българска литература”, прескочиха заграждението пред парламента и призоваха множеството зад тях със страшното онова “Грабвайте телата!”, когато на 11 август, преди 136 години на заветния хълм не са останали нито оръжие, нито патрони, нито щикове, нито “камънье и дървье”. Единственото оръжие са телата, мъртвите тела без значение чии са – на врага или наши. Гняв, болка, сълзи, решимост, ужас, страх и смелост и кой знае още какво има в тия избухнали, изригнали думи там, на върха… В този миг нашите опълченци нямат по-радикално от това решение. Слушам сега по БТВ коментара на тези наши нови “опълченци” пред Народното събрание и се оказва, че според тях, това не било радикализиране на протеста, това “грабвайте телата!” било иронично, било ясно послание, че хората няма от какво да се страхуват, че може “да ги ограничат физически, но вярата им никой не може да им я вземе”. /Съвсем като в една обикната и популярна песен/. Много съжалявам, на поетите ли не им е ясно, че светиня в историята на един народ може да бъде един връх, един камък, едно знаме, един призив… Непонятно ми е как тъкмо писатели ни показват как губим чувствителността си към драмите и светините на нацията.  

Нещо в протестите у нас непрекъснато се променя.

…

Статията е на Вера Христова, четете в брой 26 на «Тревненска седмица».