Животът й прилича на приказка. Приказка за жената, която стъква огъня, готви и пере, люлее люлки и тъче на стана… И бърше сълзите си. И час по час наднича от ъгловото прозорче – не се ли задава ожиданият неин стопанин, не се ли най-после завръща от далечния Цариград?
А копняла е тя по него още преди той да я забележи. Както много други тревненски моми тичала е до портата на бащиния си дом, когато той минава от там, надничала е през разтрогите само да го зърне тоя млад, толкова хубав, толкова весел и обичлив… А че и даскал! А казват, че и стихове пишел… Че май много моми е харесвал и закачливо възпял вече. Дали и за нея ще напише?!
Написал Петко Славейков за мома с име Иринка и не едно стихче написал. Но дъщерята на търговеца Иванчо Райков място не можела да си намери из просторните стаи на чорбаджийската къща от притеснение в деня, когато поп Йовчо и поп Кою Витанов дошли у тях, направила им Иринка кафе, седнали на миндерите и разбрала тя, че за нея ще приказват. Ще придумват баща й да я даде на младия даскал Петка. А Иринка вече е чувала, че преди това той искал, много искал дъщерята на поп Димо, но попът проводил да му рекат, че на такъв голтак няма да даде дъщеря си, какъв дом ще завърти, той още има жълто около устата си… Не за първи път му отказвали, но от тоя отказ даскал Петко се поболял… А сега дошел да иска нея. Иска ли я наистина? Целият ден продължил тоя годеж, много тежък и за даскала – чорбаджията ту скланял почти, ту се отказвал, зер каква сирмия може да има един даскал. И даскалът не можел да не сподели в писмо вълненията си с най-близкия си приятел Цвятко Недев от Габрово: “аз ту в облаците, ту в бездна възлизах и падах”, пише той. В изблика на бурната си радост от щастливия край на годежа, Славейков признава на приятеля си, че е прибързал с тоя годеж – искал да докаже на поп Димо, че е глътнал жълтото около устата си, че отмъщава за нараненото си честолюбие. Със сигурност Иринка не е знаела за това писмо, но ако го е знаела, тя би възроптала и срещу надеждите на Славейков “според мой нарав да ся погодиме”. Тя не възприема неговия “нарав” нито като характер, нито като начин на живот…
(повече четете в бр. 35/06.11.2013 г. на в. „Тревненска седмица”)