Кратка история за щастието на Вдъхновението

Беше късно през нощта, около два, може би, и както всяка вечер Вдъхновението излезе на разходка с кучето си. Обожаваше пустотата на нощния парк, който денем беше преброждан от хиляди хора. Но всички те бързаха, сигурно мислеха, че ще изпуснат щастието, ако спрат за момент и усетят полъха на вятъра. Мислеха, че няма да бъдат щастливи, ако се порадват на пъстрите цветни алеи. Все пак – всяка пропиляна минута е една пропиляна възможност, времето било пари и прочие. И всички тези хора бяха самотни в пълнотата на ежедневието си.

Те ходеха на работа, прибираха се вкъщи, но бяха уморени и забравяха, че там ги чакат близки и деца, които имат нужда от топлина, внимание и обич. И така де, вечер никой не притесняваше нашето Вдъхновение, което също като нас не можеше да се отдаде на красотата, защото и то носеше товара на днешността и имаше куп досадни задачи. Беше поредният изминал празен ден. Нямаше шанса да нарисува една нова картина, да влее в нея съвършената емоция на чувствата си. Нямаше възможността да стопли душата на някого, дарявайки му частица от себе си… Пусна Ачо да тича и кротко наблюдаваше неговия бяг. Въздухът беше вцепеняващо студен и кръвта му изстиваше, но Вдъхновението беше истински щастливо в тишината. Светлината на лампите и звездите озаряваше алеите и сякаш реалността се превръщаше в приказен сън, отнасяше го на далечни места и пробуждаше съзнанието му. Но най-впечатляващ беше Ачо, който просто тичаше на воля, не изпитваше никакви тревоги и не мислеше за утрешния ден, защото нямаше работа, която да обсебва мислите му. Той единствен изпиваше свободата до последната капка и просто беше щастлив. Не му трябваше нищо повече. Тази опростена реалност пробуди Вдъхновението.

„Нима ни трябва нещо повече? Защо губим време в бързане?” – питаше се то и тези въпроси неизлечимо пробождаха душата му. Така си спомни за Екзюпери и за неговия Малък Принц. Нямаше спасение нито за суетния, нито за гордия цар, нито пък за заетия бизнесмен. И всеки от тях сам обитаваше своя собствен свят, гонеше някаква далечна, празна цел. Тази история го препрати към нашата малка планета, където хиляди бизнесмени, суетници и царе, вървяха по дългия път към щастието.

Ачо закачливо подръпна крачола на Вдъхновението, а то го погали между ушите, усмихна се и тихичко му каза:

„Късметлия си ти, приятелю. Ти единствен разбираш, че не целта, а пътят е важен”.

Какво ли би било, ако и хората го знаеха…

Мирела ПЕНЧЕВА