Моята огнена магия

С всякакви души се срещаме на този свят.
Едни минават и отминават непознати, други се прилепят към нашата.

Емилиян Станев

Сутринта небето притъмня, но не успя да смрачи настроението ми, както друг път. Днес беше необикновен ден и аз го знаех. Нямах търпение да падне нощта, защото под нежния й тъмен воал, на площада в малкото ни градче, щеше да се случи нещо необикновено. За пръв път тук щяха да дойдат нестинари. Но от истинските, а не от онези, които са превърнали вървенето по огъня в платено удоволствие, когато си го пожелаеш. Тая работа така не става. Има нужда от подготовка, ритуали се правят…
В този ден и аз направих ритуал, ама мой си, както си знам. От десет дни не преставах да следя прогнозата за времето в тази дългоочаквана вечер – ту ще вали, ту няма да вали. И сутринта не пропуснах да гледам всички възможни прогнози… Ще вали! Целия ден, чак до вечерта, а клада има да се пали за жаравата. Ех, нищо. Запазвам спокойствие и нещо вътре ми нашепва, че имам силата да променя това. Сплитам пръсти и затварям очи. Говоря си с дъжда – да се извали малко след пладне и да спре за нестинарите. В името на небето и земята, в името на старите богове и на новите. И стихиите се обединяват, за да извършат нещо свещено. Водата от дъжда да напои плодородната земя, вятърът да издуха облаците, за да гори огъня и да ни пречисти. Не знам колко време съм стояла така почти в сън. Изправих се и се облякох. Съвсем несъзнателно избрах днес да нося цветовете на Земята – моите цветове. Цветовете на очите ми. Много тонове на кафявото, на почвата и малко зелено и цветно тук там…
Цяла сутрин тичам насам-натам в музея, където работя… или живея. Какво правя? Не знам. Чакам. Те са дошли. Те!
Влизам в една от залите и ги виждам. Тя, дребничка леко приведена женица с червено яке и шарена риза. А очите – топли, прегръщащи, с нежни бръчици от усмивки. И на мен ми подари една усмивка и подаде ръка. Топла.
И той. За него искам да разкажа. Млад мъж с твърди черти. Среден на ръст, със здраво, мускулесто тяло. Под кафявото му яке се подава небрежна тениска. Едната половина бяла, а другата черна. Като вечната борба между тъмното и светлото, доброто и злото, женското и мъжкото, които се намират и се сливат някъде по средата и всяко неизменно съществува в другото. Ръцете му са отпуснати надолу към Земята. Вдигам поглед към очите. Очите му имат цвят на небе. Тъмни, наситено сини. Забелязвам, че не гледа хората продължително в очите, сякаш за да запази магията, скрита в тях. А магия има. Казват, че очите са прозорец към душата. Веднага се вижда, че неговата е по-различна от тези на останалите…
Името му е Горан. Казва ми го с необикновена твърдост и гордост. Идва от „гора“. Любимото ми място. В съзнанието ми изплува овчар. Свири на кавал и запява:
„Горо-ле, горо зелена,
не ми е пътя от тука,
ала от тука ще мина,
че имаш сянка дебела,
че имаш вода студена,
и тая трева зелена…“
Целият разказ на Виктория Колева четете в бр. 27/13 юли 2016 г. на в. „Тревненска седмица“
На снимката: Виктория Колева