Ние човеците

Навън вали дъжд. Мокро и студено е. чета Радичков „Малка северна сага”. Преди прочетох „Неосветените дворове”, или неосветената ни човешка същност. Какъв мъдрец е Радичков! Каква мисъл, какво слово?! Седя и си мисля за човешкия свят. Колко интересен и пъстър е той. Ето северът със снеговете и мъглите, с дългите бели нощи или пък яркото слънце на юга. А сред всичко това ние човеците пъплещи, бягащи; тъжни или весели;  замислени или увлечени в ритъма на живота. Всеки носещ своя свят от неволи, радости или скърби. В далечните времена човекът живее сред природата, а днес предпочита многомилионните мегаполиси. Какво го влече към тези огромни мравуняци на човешкия род?! Сигурно се страхува да остане на само със себе си. От бездната на човешката душа той бяга сред уличните тълпи или местата за забавление. Прозрели своята физическа и духовна немощ, искаме да избягаме от себе си. Ненавиждаме времето и часовниците, страхуваме се от всекидневната битка за оцеляване, от ужаса на смъртта. Създаваме си земни кумири и идеали, религии, за да осмислим по някакъв начин пребиваването си на земята. Слугуваме на полуистини и лъжливи пророци. Но все още не знаем кои сме и защо сме. Едни жертват живота си за свобода и правда, други убиват себеподобните, водени от злост и омраза. Животът ние пъстър калейдоскоп. Смъртта и насилието ни съпътстват навсякъде и знаем, че животът ни е кратка разходка из белия свят. Но въпреки това сме алчни за пари, власт и слава. Понякога се извисяваме с делата си, а по-често пропадаме в бездната на злото.

Противоречиви и несъвършени минаваме по пътя на живота си, жадуващи рай и съвършенство. Ние – земните същества, наречени човеци.

                                                                                                                Снежана Алексиева

Гр. Трявна