Паралели – интересни, но тъжни

Като гледах пълноводния поток от млади хора по централните улици на София и други големи градове в България, понесли знамена и гняв, шумни и ядно освиркващи всички власти… Като гледах тези младежи – самоорганизирани и самоповикани, неволно си спомних една стара песен, която започваше така: “Елате, хиляди младежи, на родната страна надежда! Вдигнете кирки, знамена, да зашумят като гора!” Да, това бе химнът на бригадирското движение. Но кой го знае вече? И защо да го знае?!

И сега младите хора достигнаха до няколко хиляди, и пак носят знамена, но в другата си ръка носят вместо кирки за дълбоки изкопи – свирки за освиркване на затъналата в корупция власт, вместо лопати за изхвърляне на пръст – плакати за изхвърляне на политическа смет. Жалки се оказаха опитите на тия, които дойдоха със самочувствието, че времето е тяхно, да хвърлят кал върху бригадирското движение. Прохода “Хаинбоаз”, язовирите “Росица”, “Копринка” и “Тополница”, жп линиите Ловеч-Троян, Перник-Волуяк и само това ли? То беше безвъзмездно участие! Видях и няма да го забравя, то беше чист ентусиазъм!

Паралели, интересни, но тъжни.

Цялата статия на Вера Христова четете в брой 13 на „Тревненска седмица”.