Стресни се племе закъсняло…

По повод на 166-та годишнина от рождението на Ботев реших да надникна пак в неговата публицистика, в която винаги откривам съзвучие с настоящето. Критичното перо на поета-революционер разкрива робската дествителност в България. Но най-страшното за него е примирението и търпението на народа, „политическата зима”, сковала умовете и сърцата на българите. Неслучайно в статия от в.”Знаме” (бр.11 от 16 март 1875г.), той стига до извода, че „тоя народ е болен и болестта му от ден на ден зема по страшни размери.”. Нито наука, нито просвещенние го извеждат от робската му летаргия. Голяма е мъката на Ботев, че за 450 години българите са пропуснали фазите на западноевропейското развитие. Излизайки от своя дом-крепост, българите с учудване разбират колко са изостанали от духа на новото време. Виждат другите народи, издигнали храмове на науката и изкуствата, развиващи новата буржоазна цивилизация. Как да стигнем Европа? Като станем маймуни в сляпото си подражание („Криворазбраната цивилизация”), или като заемем „това ,щото ни е потребно, щото ни не достига и щото е признато за полезно на човекът.”

Ако може отнякъде да види Ботев и днешното ни състояние, той би се разгневил и би ни залял с огненото си слово. Ние пак сме далече от Европа, пак се чудим как политически и икономически да я достигнем. И сега поетът не само ще каже, че българинът е болен, но направо щв го помисли, че е на смъртно легло. Такъв колабс, такова безсилие никога не е имало в най-новата ни история. Шепа народ останахме, бягаме от отечеството си, умираме повече, отколкото се раждаме, отчаяно махаме с ръка на всичко и чакаме ред за истинска демокрация и икономически растеж.

Дали чипът ни наистина се повреди и песимизмът ни влече към дъното? Хубаво ще бъде по често да четем Ботев, за да ни вдъхва повече вяра, кураж и борбен дух.