Единственото нещо, заради което си заслужава да се гордеем като нация напоследък, е пословичната ни търпеливост. Вероятно, затова все още ни има на картата и ще продължи да ни има, доколкото зависи от същия този инат и издръжливост. И, колкото по ни мачкат, толкова по-жилави ставаме откъм търпимост. Да ни се неначудиш. Дали заради коравия прабългарски ген или заради увредената ни народопсихология и душевност покрай османското робство и чуждите идолопоклонничества, или заради всичката тази обремененост, като че ли свикнахме, макар и голи, все да ни “опраскват”, както велеречиво се изразява нашият най-пръв министър. Поредният напън в тази посока е факт при това легитимиран на най-високо ниво. Думата ми е за „постната пица”, както преди години един финансов министър презентира държавния бюджет. Доколкото се запознах със „съставките” на „специалитета” за догодина, ситуацията е Sans changement… „Да ни е сладко”, както казват комшиите. И понеже ни е хубаво да ни мачкат, би следвало още по-търпеливо да кротуваме в кочинката си… Да, ама не! Защото, както споделя едно световноизвестно прасе в една още по-световно известна антиутопична новела – всички са равни, но някои са по-равни от другите*… И ето ти проблем, та дори и с днешна дата. Но да оставим настрана въпросната свинеферма и да се взрем в контурите на Днешното и по-конкретно – в неговите темели…
Цялата статия на Галина Иванова четете в бр. 39/2 декември 2015 г. на в. „Тревненска седмица”