Пътуване във времето

Всеки човек, малко или много, се връща към миналото – своето, на страната или на света. Там среща различни събития и личности. Гледаме ли стара снимка или филм, четем ли някаква книга, ние се връщаме назад и възкресяваме миналото. Гледах по BTV предаването Умно село: „Изгубената България”. Замислих се какво наистина губим някъде в миналото и какво остава у нас от него. Какви интересни личности и съдби потъват в забрава.

Всички тези неща са градивни елементи от личния и обществения живот. Малко или много те оказват влияние върху нас. Историческата стойност на примера дава плът и кръв на собствената ни реалност. Спомням си разказите на моя баща за участието му във Втората световна война. Как с гумена лодка по р. Драва е ходел на разузнаване под кръстосан огън, в какви тежки боеве е участвал. Или да вземем предаването „Памет българска” на Б. Димитров. Различни исторически събития, слава и героизъм възкръсват и ни вълнуват. Познаването на почвата под краката осмисля живота ни. Малцина имат съзнанието да се върнат към корените си, да минат реката на спомените и да вървят напред. Често гледам по програма History(история) предаването „Кой си мислиш, че си ?”, където някой хора проучват историята на рода си. Те се връщат към прапрабаби и дядовци, обикалят архиви, ровят документи. Там откриват неочаквани съдби и случки, интересни истории. Погледът към миналото е опора, дава смисъл да погледнем в своята реалност. Особено място заемат духовните хора, обществениците, хората на изкуството, благодарение на които опознаваме една епоха. Тези духовни ловци градят историческата памет на своето време. Още отец Паисий обръща внимание на факта колко е важно да познаваме историческите си корени. Това не са просто факти, а уроци за живота, памет за вечните човешки ценности. Например Джони Пенков записва звуците на София, за да останат за поколенията. След 50-т години той счита, че звуците ще бъдат съвсем различни. В миналото, казва той, имало волски коли и звуци от токчета, а сега пластмасови подметки.

            Епохите са различни – на съграждани и сривове. Безброй хора са се вълнували от морални и духовни проблеми. Някои от тях са записвали вълненията си, други ги увековечават чрез изкуството. От тях можем да се поучим, тъй както един ден други ще се поучат от нас, ако има какво да им кажем. Има нещо прекрасно и вълнуващо в това взаимстване, в тази връзка минало – настояще. То е сякаш пътуване във времето.