Наскоро излезе от печат новата публицистична книга на Вера Христова „Изписване на бръшляна”

Предисловие

Насреща, на около 3-4 метра от южната ми тераса, е металният стълб на уличната лампа. Как е направено не знам, но в кухината му има гнездо. Там се мушват едни малки храбри птички, там си отглеждат пиленцата. От песента им улавям само това: „Чичо пей! Чичо пей!“ И то ми е достатъчно – като го чуя, сякаш нещо се завръща в мен и си идва на мястото. Но тази пролет нещо не се мяркат. Вероятно защото песента им не би могла да се чува при това неизбежно чукане, тракане и трещене при ремонта на покрива на жилищния ни блок. А в душата ми, в очакване да бъде погален, кротко спи на топло и тихо, далечния спомен за кълвача, кацнал на старата круша на три метра от прозорчето на лятната собичка на село. Рано сутрин почуква върху напуканите ребра на дървото, накланя главичка, за да се увери, че го гледам и ми казва: „Хайде, ставай, време е да поливаш доматите!“

Природата се приспособява. Като няма клонче, в метална тръба ще се завре, но няма да остане без потомство. Ние, трудно долавяме уроците на природата.

Нашият каменлив и затрънен път, често ни изправя пред въпроса: всъщност напред ли вървим, назад ли се връщаме или просто тъпчем на едно място. „Нека не засипваме цялата народна нива с камъни. Камънакът нищо няма да роди…“. Тези думи са лайтмотивът на първата ми публицистична книга и се отнасят за оная грамада, връз която преди двайсет и пет години камъните на проклятието засипваха и бурените на злото, и стъблата на доброто. И днес вече е много трудно да различим едното от другото. И не само ние, светът днес се пита: Кой ще назове честта и кой – позорът!?

В тази книга дадох място на болките си по хубавото и доброто, дето го забравяме и го потъпкваме, по красотата, която все се сили да ни спасява и по непреходното, което ни казва, че надеждата му е в нас.

Животът ми така се стече, че не можех, пък и не исках да се скрия някъде и да се правя, че нищо не виждам и не чувам. Съдбата ми и съвестта ми на журналист и на човек, който дава воля на перото си, не ми позволиха да остана ано­нимна. От какво съм се отчайвала и на какво съм се надява­ла, какви илюзии съм имала, каква болка и какъв гняв са ме разтерзавали, на какво съм се радвала и възторгвала, всичко е пред очите на моите читатели. Написаното е моята кардиограма на този, повече от половин век преживян в милата на сърцето ми Трявна. Но не бих дръзнала да споделям всичко, ако не съм сигурна, че това е кардиограмата не само на моето поколение.

И в тази публицистична книга има усещане за Времето. Нашето време, в което да се живее е най-малкото интерес­но. Хаотично, объркано, с много нагнетявана енергия, то се втурва напред и се стъписва, вторачва се назад, не вижда понякога къде стъпва… Времето, в което човекът захвърля някои скъпоценни зърна на човешката си същност, едни цен­ности се сражават в душата му с други… И става ясно, че за нанесените рани има само един мехлем – човешката любов и състрадателност. И този лек става все по-необходим. И го има у всеки от нас. Трябва само да видим знаците му, да му даваме път…

Такива знаци на Времето, надявам се, е уловило и моето перо. Затова имам надежда, че то ще намери своите читате­ли.

(Из книгата „Изписване на бръшляна”)