Вера ХРИСТОВА: България има нужда от разумни и пламенни млади хора, с разум в сърцето

В предишния брой на вестника публикувахме първата част от интервюто с Вера Христова – журналист, публицист, краевед, поет, писател, което реализираме съвместно със собственика на сайта www.triavna.info Ивайло Чобанов. Днес публикуваме продължението на разговора с Вера, която продължава да бъде „уморен оптимист” и да вярва в доброто…

– Г-жо Христова, кои са ценностите, които не трябва да губим, за да оцелеем като човеци и българи и да съхраним корените си?

– Понякога, на мен, както и на мнозина, ми се струва, че сме потъпкали и изгубили много от ония ценности, които ни характеризират като народ. Когато наскоро след 1989 година видях, потресена, опразнените рафтове за вестници и списания на читалнята в тревненската Библиотека; когато онемях пред сергиите с вестници и списания, преливащи от вулгарна порнография и модернокална проза; когато гледах как младите хора на България попадат в едно безумно безвремие, в което светът на техните майки и бащи е тотално оплют и очернен; когато виждах как се сриват фабрики и хора; как се опустошава българското земеделие; как неграмотността и туберкулозата, тия две зарази, които бяха ликвидирани, изпълзяват от мрачните си убежища, всичко това ме караше с огромна горчивина да си мисля, че България се връща назад… Когато започнаха убийствата, насилията и самозапалванията, съкрушена се питах: Нима това е българският народ?! Странно ли е, не знам, но днес, две десетилетия по-късно, имам по-други размисли. Може би защото бяхме поставени пред тежки изпитания, може би защото бедите и нещастията ни застигаха едно след друго, оказва се, че в сърцето на българина има милостива сълза… Ценностите, които не трябва да губим, за да останем и човеци, и българи, са ни толкова познати! Доброта, милост, помощ, жертвоготовност, знаем ги всичките. И ги знаем не само от книгите на Иван Хаджийски и Николай Хайтов. Истината на днешния ни ден обаче ни казва, че разделението на народа, най-голямото му разделение на много богати и много бедни, породи много нещастия. Появиха се изведнъж – много просяци, изведнъж – много клошари, изведнъж – много бездомни и т.н. Така сами наторихме почвата, върху която избуяха, както никога досега враждата, злобата, завистта, надпреварата в имането… Като в някой класически роман от далечното минало, посягат брат – на брата, син – на баща…

четете в бр. 41/17 декември 2014 г. на в. „Тревненска седмица”