140 години от Априлското въстание

Н. Трисе
(Никола Балабанов)

НЕЩО
ПО
ВЪСТАНИЕТО ПРЕЗ 1876 Г.
В ТРЯВНА

По разказа на участвующия в въстанието В. Михалев
ДРЯНОВО
Печатница Лафчиев & Ахмаков
1901
Посвещава се на поборниците от гр. Трявна
Бай Васил заговори:
– Беше 5 май 1876 година – оная година, която реши съдбините на турската империя, годината, в която пропище дете в майка! Тогава излязохме и ние, няколкото луди глави, както ни наричаха тогавашните чорбаджии, да покажем, че и в Трявна имаме комитет, че и ние желаем да въстанем заедно с дряновци и габровчени. Но нашия войвода Никола Кабачоолу от Търново не дойде. С него, Георгя Измирлиев и Васил Левски още през 1872 год. идваха в Трявна и основахме комитет в дома на Цаня Шишков, когото пък избрахме за куриер. Трябваше да кажа, че В. Левски най-първо се запознал с Цаня Захариев в Тулча, гдето работата се стекла тъй, че Цаньо го препоръчал в с. Ели Кювю (Тулчанско) за учител и черковен певец, там е чул за делото. Левски е идвал от тогава три пъти тука и по-често у дома преспиваше, понеже къщата ни е на баиря и никой не можеше да го узнае. И тъй решихме да въстанем заедно с габровци, защото войводата ни не дойде. От Новата махла бяха изпратени осем души заедно с Митя Гълъбария и Пенчо Колев от Енчевци да ни известят да излезем, тъй като въстанието било прогласено. С тях отидохме в Боженците, гдето научихме как стоят работите от Ивана Попчето. Връщаме се и събираме всички членове на заседание. Избрахме за водач през балкана Тодора Оптарамана, защото никой друг не знаеше тъй добре пътищата, както него. На Ганьов хан ни чакаха Христо Патрито и Тодор Кирков, за това намерихме за добре да ги доведем в Трявна тайно и тогава да се дигнем, като провъзгласим тях за войводи, понеже повечето от съзаклятниците не искаха да вървят без войвода. Ето защо на връщане от хана извадихме камите и минахме през Трявна с Цаня Захариев и до вечерта всички дюгени бяха изпозатворени. Симеон Цонев беше извадил и забил едно знаме срещу Томча Балабана и ни чакаше.* Грабваме знамето и го забиваме насред мегданя; поставихме Тодора Кирков да го пази, а ний се разпръснахме да викаме другарите. За час отгоре се събрахме до 90 души. Нареждаме се под знамето, потегляме за Ганьов хан. Едни се оплакват, че нямали хляб, други се изплашили, а ние – младите – пеем, колкото ни глас държи:
„Не плачи, майко, не жали“ от Ботева…
Подготви за печат
Кольо Дабков
четете в бр. 15/20 април 2016 г. на в. „Тревненска седмица“